Исус Христос по пътя към Голгота

Думите говорят много… Но и един поглед може да каже… и да направи… много…

Един поглед (Лука 22 глава)

Мрак, тъмна и вледеняваща атмосфера в горещината на нощта… Исус говори с учениците Си, за последно, преди да Го поведат по пътя към страданията и към Кръста. Усеща се нещо във въздуха… Странно…

Исус говори за Царството, за бъдещето, за господари и слуги, за съд, за племена… Петър слуша внимателно и попива всяка дума. Вижда картините на бъдещето, сърцето му се разпалва. Той почти се вижда там, отдясно на Исус, когото обича с цялото си сърце…

И изведнъж Исус го поглежда и казва:

– Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска, за да ви пресее като жито, но Аз се молих за теб да не отслабне твоята вяра. И ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.

– Какво говориш, Господи? – изумява се Петър. – Аз съм готов да отида с Теб и в тъмница, и на смърт!

– Казвам ти, Петре, петелът няма да пропее днес, докато ти три пъти не се отречеш, че Ме познаваш.

„Какви са тези думи? Исус нали знае, че съм готов на всичко? За какво говори? Аз съм посветен, дал съм сърцето си за Него, ходя толкова време с Него, преминал съм през толкова неща. Той ме е изобличавал и пак Го обичам, не си тръгнах и не Го оставих…“

До сутринта Сатана наистина постига своето – удря Петър в най-слабото място – неговото посвещение и вярност, това, което смята за решено, веднъж завинаги.

Петър се огъва пред човеците, иска да спаси живота си и дори не усеща как се отрича от Господа толкова разпалено… Три пъти…

И тогава петелът пропява. Петър си спомня думите на Исус и сърцето му изтръпва.

„ГОСПОДИ!!! Какво направих? Аз те предадох, като Юда! Аз съм предател, аз не заслужавам да живея! Отвратителен човек съм, предател! И то не веднъж, а три пъти… Чудовище! Отвратително същество! Подлец!…“

Умът на Петър е бомбардиран от милиони стрели, огнени и прогарящи до сърцевината на неговото естество…

Сатана шепне в ухото му: „Иди и ти като Юда и се обеси, за нищо не ставаш! Предател! Отстъпник! Само празни обещания! Само големи думи! Надувка! За кого се мислиш? По-добре да не живееш да позориш Господа… Какво свидетелство ще дадеш на хората? Предател! Не заслужаваш да дишаш дори! Ти позориш Името на Господа! Виж се колко си нечист, виж се колко си грешен! Погледни се само! Отвратителен си, и всички го видяха! Къде ще се скриеш сега? Предател! Позор!…“

Петър забива поглед в земята и му се иска тя да се отвори и да го погълне жив. Така е! Абсолютно вярно! Когато фактите говорят, всички мълчат!

Исус Христос поглежда Петър

И ТОГАВА Исус минава и го поглежда. Петър усеща погледа, който го търси. И събира цялата си сила да вдигне очи. „Как да Го погледна? Аз не заслужавам да живея, аз нямам право да срещна погледа Му! Аз съм предател! Аз съм козел! Аз съм недостоен! Аз съм толкова мръсен…“

Исус, Този, Който споделяше сърцето Си с него, Който му каза, че чува от Бога, а в следващия момент го смъмри, че се е поддал на Сатана, Който го взе на планината със Себе Си и му показа славата Си, който се е молил за него да не отпадне…

Петър Го поглежда… Този поглед!!! Какъв е този поглед, който пронизва до сърцето и докосва най-скришното в него? Всичко минава за стотни от секундата отново, слугинята, единият мъж, вторият мъж… Петър се отрече толкова яростно от Исус, дори се кле… Но какъв е този поглед, който знае всичко, и въпреки това не осъжда? Не казва: „Нали ти казах? Знаех си аз…“

Каква е тази любов, която не осъжда? Която те приема такъв, какъвто си и не изисква да бъдеш различен, за да те обича? Тези очи изгарят и в същото време стоплят това разбито сърце… Петър си спомни блудницата, която бяха хвърлили в краката на Исус и Той просто пишеше по пясъка… Той се чувстваше точно като нея, уловен на местопрестъплението… Но този поглед…

Очите на Петър се пълнят със сълзи, тялото му се тресе в конвулсии… Този поглед, който трае миг, удря сърцето му като светкавица… Не може да избяга от този поглед, забравя мислите за самоубийство, забравя вината за предателството… Само плаче и повтаря: „Господи, прости ми, грешен човек съм!!! Не заслужавам тази любов! Не заслужавам това приемане! Прости ми!!!“

Пак и пак… И тялото се тресе, не от вина, а от безсилие…

Какво да добавиш? Какво да кажеш? Тази светкавица, която те е пронизала, тя те обръща отвътре навън и осветява всичко… И ти виждаш кой си – окаян, грешен, долен, мръсен, недостоен, боклук… НО ОБИЧАН!!! ПРИЕТ!!! И сълзите се леят… като река, река пълноводна…

Петър става оттам и отива да се скрие – от хората, за да запомни този поглед, да го запази, да преживява тази любов, която не е преживявал никога досега.

„На когото много е простено, той много обича…“

Ехти вътре в сърцето и някак си стопля в тази мразовита сутрин… И няма мисли, които да винят и да осъждат, няма страх, няма вина за това какво си направил или не си направил… Като че ли Сатана е изчезнал…

„Каква е тази любов, Господи? Предавам се, не мога повече. Аз не мога да живея по старому…“

Той си спомня думите на Исус: „и когато се обърнеш, утвърди братята“.

И Петър получава нова сила и отива при братята. Не е важно как ще го погледнат, дали ще го обвиняват, че се е отрекъл от Исус. Не е важно как ще го гледат – той вече е видял един поглед, който е прогорил сърцето му… И този поглед, тази любов, която обгръща като дреха, ще го топли цял живот… Той има мисия – да утвърди братята!

Как? Исус ще помогне. Какво да каже? Исус ще каже… Идва нова смелост, нова сила и вяра да изпълни Словото… Не от Петър, някак си отвътре.

Нов човек се е родил, който не се чувства виновен. Нов човек, който има сила и смелост. Нов човек, който може да върви срещу тълпата и нейните обвинения. Нов човек, който няма нищо общо със старото. ТОЙ Е ОПРОСТЕН!!! И ОБИЧАН!!! Вече не е Симон, вече е Петър!!!

И Петър става и отива, при братята! Като кладенец, който има вода, да напоява сухата безводна земя. Отчаяните братя, които се питат: „Защо стана това? Как го допуснахме? Кой е виновен да убият Господа? Ние не бяхме на мястото си… Ние не свършихме своята част… Ако бяхме… Щеше… Къде е Той сега? Ще дойде ли пак?“

Петър е там и носи МИР, мир, който е приел от Исус, любов, която е приел, от Исус, мъдрост, която е получил, от Исус…

Симон го няма, дошъл е Петър! Нов човек! Ново създание! Всичко старо премина…

И идва денят на Петдесятница… Святият Дух слиза като бурен вятър и огън…

Всички са ентусиазирани и въодушевени, говорят наляво и надясно… Радост изпълва сърцата им… Но и някаква несигурност… Какво става? Какво е това?

Но Петър ЗНАЕ, той познава това присъствие, той познава тази близост… Той познава този Господ… Същият… И Неговият Дух, и Неговото сърце…

И Симон, който се чувства като неудачник, който е предал Исус, който носи вина и е овесил нос, отдавна го няма. Той е преминал, той е погребан.

Сега се изправя Петър и започва да говори, СМЕЛО, и всъщност, не говори той, а говори Святият Дух… Защото Той го носи в себе си, той Го познава… И когато говори, не обвинява… Защото самият той не познава вината, Петър не я познава… Самият Исус не го е обвинил…

И множествата се спасяват… И Петър утвърждава братята… И е щастлив, защото върши волята на Този, Който го е обикнал с тази невероятна любов…

Един поглед може толкова много…

Да промени една съдба – от Симон в Петър! Канара! Стабилен камък! Каква любов… Божествена…

Автор: Георги Александров

Вашият коментар